Ревю: „Лудия Макс: Пътят на яростта“ (Mad Max: Fury Road)

Мога да стартирам тривиално с това какво гигантско влияние имаше поредицата „Лудия Макс” за съвременната поп-култура, но няма да обиждам интелекта Ви. Ще оставя „Пътят на яростта“ да го направи вместо мен. При все факта, че е един от най-кинематографичните екшъни за последните години, четвъртият филм от сагата е, чисто и просто, ментален Армагедон. Няколкото наистина феноменални авто-мото каскади, гарнирани със зрелищно деструктивни сикуънси, не извиняват абсурдния сюжетен вакуум и душевната парализа на героите вътре. Той е едно двучасово преследване в пустинята, без цел и посока, и без централен персонаж, за когото да Ви пука.

Малко е спорно да квалифицирам „Пътят на яростта” като епизод от „Лудия Макс”. Ако Джордж Милър не беше режисьор, филмът можеше да се казва другояче и само шепа хора щяха да ги асоциират. Да, вътре има човек на име Макс, който не е психически стабилен, ала това определено не е онзи Макс Рокатански. Нещо повече – дори не е особено интересен като личност. Ала нека не изпреварвам събитията и Ви запозная с т.нар „сюжет”, или поне с извинението за такъв. Цялото повествование гравитира около опълчването на бойната мадама Фюриоза /Чарлийз Терон/, която предава своя лорд Имортан Джо /брей, колко „мета” – актьор от „Mad Max 1” играе злодей и тук, уа-а-у!/ и краде цистерна, пълна с петрол, вода и най-чистокръвните компаньонки от Цитаделата му. Мисията й е да се върне в родния Оазис, а нейни сътрудници по неволя стават трупната маса с промит мозък – Нукс /Никълъс Холт/, отряд от пясъчни бабушкери и… хм-м, сигурен съм, че забравям някого… а, да, и един брой луд Макс.

Въпреки че името му краси заглавието, Макс е понижен да служи като второстепенен образ в собствения си франчайз, Билбо Бегинс-style. Той несъмнено е едно от главните действащи лица, но реалният мотиватор на действието е Фюриоза, а единственият катализатор на емоции е Нукс, докато г-н Рокатански е оставен да бездейства и ползата му за развоя на събитията е минимална. Партньорите му го засенчват и надиграват до такава степен, че също като Роналдо, след двадесет минути може да си забравите, че е част от отбора. Истинската звезда в „Пътят на яростта” е Фюриоза, представена като женски вариант на Макс, по същия начин, по който Анджелика бе алтернатива на Джак Спароу в „Карибски пирати 4“, но с тази разлика, че Фюриоза има много по-широк фронт за развитие и елемент на персонална мистерия – тя стреля по-добре от Макс, шофира по-добре от него и почти го пребива от бой, нищо че е с минус една ръка. От своя страна, той се държи като пасивно-агресивен съпруг – мълчи и изпълнява нарежданията на партньорката си, но тайно иска да се отърве от нея.

Лудия Бейн е заобиколен от модели на Victoria’s Secret, които го ползват за общ работник

Освен да бъде тормозен от саката жена, Макс е принуден да спасява групичка онеправдани ханъми в напреднала бременност, които го ненавиждат, просто защото е мъж. Не искам да твърдя, че филмът проповядва радикален феминизъм, но със сигурност е лишен от осезаема мъжественост. /хващам се на бас, че шовинистът Мел Гибсън е получил най-малкото язва, докато е гледал как Рокатански бива принизен до изпълнител на женски капризи/ В трилогията от миналия век /и всички знаете, че като казвам „трилогия” имам предвид “The Road Warrior”, понеже втората част дефинира цялата поредица/ Макс бе циментиран в историята на киното с авторитета си на самотен боец, оцеляващ в суровото бъдеще, благодарение на собствените си умения. Сега обаче, Макс е зависим от стадо женствени инкубатори, ограничен от техните нужди и командван от видимо по-опитна амазонка, без чиято помощ би бил загубен. Това демитологизира персонажа на Макс по криминален начин, смъквайки ореола на пост-апокалиптична икона от главата му по безпощаден начин.

Отделно от това, Макс е претърпял характеристични промени, които спокойно могат да изнервят старите фенове. Най-явната от тях е смяната на актьора, но тя не се брои, тъй като бе неизбежна. Дъртият антисемит Мел Гибсън е аут, заменен от британската надежда Том Харди. Колкото и да го харесвам, грозната истина е, че в „Пътят на яростта” Харди се държи точно като бивш модел – изглежда изкуствено, но атрактивно, стига да не си отваря устата. Очевидно дистанциран от корените на типажа си, незаинтересован от играта си и присъстващ само тялом, Том Харди изглежда на ръба на нелепостта. Не че Гибсън беше някакъв стожер на актьорското майсторство, но той поне вкара незабравима каризма в изпълнението си. За сметка на него, Харди играе вдървено и сякаш насила. Връх са репликите му – почти всяка, от общо десетте, е поднесена със стряскащо некомпетентна интонация, водеща до кикот.

Не мисля, че е добра идея за младо момиче да се лишава от подобен аксесоар, ако смята да се мотае със загорял отшелник в пустинята

На последващо място, тежкото минало на Макс също е обект на корекции и бившето ченге вече не страда за мъртъв син, а за мъртва дъщеря. Не е кой знае какво, но тази промяна е оставена без логично обяснение, което дразни. Да не говорим, че емблематичното му МПС „Интерсептър” е лишено от носталгичния си чар, с оскърбително кратко екранно време и недостойна съдба за култовия си статут. И като за капак, външният вид на новия Макс е инспипиран от лика на бате Дензел в „Книгата на Илай”. Наречете ме традиционалист, но как да приема факта, че продължение на „Лудия Макс” използва имитация на „Лудия Макс”, за образа на оригиналния Луд Макс, ако не шибана подигравка? Тези критики може да звучат като дребнави заяждания, но комбинирани и приложени спрямо кино-легенда, са достатъчно деградиращи, за да доведат до чувство на пронизващо разочарование.

Горе казах „продължение”, но нека помислим над това какво точно е „Пътят на яростта” в контекста на първите три филма. Прикуъл ли е, римейк ли е, какво по дяволите е? Само не ми казвайте, че е reimagining, защото ще си повърна в устата! Според интернет, събитията в четвъртата част се явяват някъде между “The Road Warrior” и “Beyond Thunderdome”, което го прави нещо средно между продължение и рибуут /пробуут?/, но е ли е така в действителност? Ако приемем, че е така, то излизат няколко фрапиращи противоречия – как Макс шофира „Интерсептър”-а, след като, ако не ме лъже детската памет, колата му бе взривена в края на “The Road Warrior”? Как така щерката на Лени Кравиц /нямам представа как се казваше политически коректната й героиня/ си играеше с миниатюрната музикална кутийка, която Макс лично подари на чорлавото туземче от втория филм? Независимо дали го приемате като директен четвърти епизод, или като свободна версия, хронологично следваща “Mad Max 2”, филмът категорично прецаква continuity-то си.

Имортан Джо е много по-магнетичен от Макс, да не говорим, че актьорът играе по-добре с маска, отколкото Том Харди без

Но казах „сценарий”, така че ще се спра на него, или по-скоро – на липсата му. Знам, че това винаги е била мръсна дума за „Лудият Макс”, но тук говорим за нови низини в наратива. Група брички тръгват от т. А до т. Б, пресичайки пустинни пейзажи в пост-нуклеарен стил, на фона на стрелби, блъсканици и гърмежи за запълване на времето и разсейване на рационалното мислене. След едночасова гонка, групичката пристига до т. Б с минимум жертви, слава на Бвана Кубва! Ако си мислите, че там ситуацията се променя, жестоко се лъжете! Групичката внезапно осъзнава, че пътуването от т.А до т.Б е било безсмислено /ха, добър ден!/ и решава да се върне обратно до т.А по абсолютно същия път, правейки абсолютно същото, каквото до момента. И така до финалните надписи.

В тази хаотична структура имаме и дефектна романтична нишка между Нукс и Някаква Жена, включена по неведоми причини и с опозоряващи резултати. Любовна драма ли трябваше да усетя там, или трябваше да съчувствам на някого? Не ми стана ясно, съжалявам. Може би, защото диалогът е далеч под пределите на позволения елементаризъм. Някои от разговорите бяха на суб-пародийно ниво, а умишлено комичните реплики оставаха да висят във въздуха, неубедителни и неловки, по-скоро като депресиращ черен хумор, отколкото като метод за разведряване на обстановката. Личният ми фаворит беше нещо от рода на: „От всички крака, ти уцели точно този, който е привързан към любимката му!” /?!/ Далеч съм от мисълта, че в “The Road Warrior” имаше някаква комплицирана сюжетна интрига, ала за онова време и онези стандарти, дори само фактът, че никога дотогава не бе правено подобно нещо, оказа влияние. Проблемът е, че сега сме 2015 година от 21 век, когато не само киното, но и зрителите са /смея ли да го кажа?/ малко по-интелигентни. Не може да вземеш премиса на френетичен абсурдизъм от 1981 г. и да го повториш дословно 35 години по-късно, но с по-еволюирала техника. Евтино е, жалко е. Много е жалко.

Чарлийз Терон успява да придаде на Фюриоза онази култовост, която само героини като Елън Рипли и Сара Конър притежават

Личи си, че това е първият игрален проект на Джордж Милър от почти 20 години /предишният бе свинският адвенчър „Бейб в града”/, понеже 70-годишният австралиец определено е забуксувал. Милър винаги се е славил като визионер, а не разказвач, но само една адреналинова симфония, колкото и спираща дъха да е, просто не върши работа. Да умееш да снимаш грандиозен авто-спектакъл през 2015 година не е нещо, което трябва да се оценява като подвиг, защото знаете ли кой друг може да го прави? Майкъл Бей. Колкото до музикалното оформление, нямам нищо против, щом популярни музиканти се пробват като филмови композитори /Daft Punk и M83 бяха адски сполучливи попадения за респективните си продукции/ и признавам, че две-три от композициите на Том Холкенборг a.k.a. Junkie XL са надъхващи /най-вече „Brother in Arms“ и „Storm is Coming“/, но основната му тема се повтаря почти през цялото действие, а на места е заглушена от грохота на автомобилните двигатели. /може би затова парчетата ми харесаха повече, когато ги слушах извън филма/ Добри новини мога да кажа за операторската работа на оскароносеца Джон Сийл, който благодарение на ригнатите си камери е запечатал уникални гледки, едновременно плашещи и сюрреалистични, а отделни кадри направо удрят в естетическия зенит. /епичната пясъчна буря например/ Личи си, че Милър има набито око за визуални благини и фантастични пейзажи, но през 2015 година това не бива да се оценява като подвиг, защото знаете ли кой друг филм с Чарлийз Терон имаше куп визуални благини и фантастични пейзажи? „Прометей”.

Най ме е яд, че огромният потенциал на „Пътят на яростта” е потресаващо слабо реализиран. Филмът можеше да служи като сериозен антивоенен коментар /апокалиптичен свят, раздиран от конфликти за гориво, в който злодеите се казват War Boys/ или дори като критика към религиозния фанатизъм /обитателите на Цитаделата идолизират двигател V8, а ултимативният смисъл на съществуването им е да загинат за фалшивия си лидер/, но Милър е толкова концентриран върху дивашкия ритъм на екшъна, че е дръпнал шалтера на цялата експозиция, което оставя иначе обещаващата атмосфера без така необходимата плътност. Екипът е вложил повече старание върху дизайна на продукцията, отколкото върху по-абстрактните, но много по-витални аспекти. Говорейки за дизайна, „Пътят на яростта” притежава колекция от гротескни возила с вида на метални страшилища, излезли от кошмарите на инженерен Франкенщайн. Някои от таратайките в армадата на Имортан Джо и главно цистерната на Фюриоза си имат направо собствена индивидуалност. Не би било крайно, ако кажа, че автомобилите в „Пътят на яростта” са много по-запомнящи се от живите хора вътре. Ала през 2015 година това не бива да се оценява като подвиг, защото знаете ли в коя друга поредица колите са по-интригуващи от хората? „Бързи и яростни”.

„Баси големите ръки, чуек! Уродска раута!“

Истинските адмирации в „Пътят на яростта” отиват за невероятните каскади, често водещи до аритмия. Дори аз не мога да кажа на бялото черно – хореографията на баталните сцени е изключителна. Някои от свирепите автомобилни стънтове са не само вцепеняващи, ами направо перверзно екстатични. /и всички са показани в трейлърите/ Най-якото е, че Милър е пословично педантичен в изискването си за натурализъм, така че дори най-невъобразимите пируети са заснети с минимум CGI и old-school практически ефекти. Обаче признавайки несъмнено първокласната стилистика на „Пътят на яростта”, бих задал и въпроса “Какво от това?!” Какво от това, че целият филм е колосална циркова арена, където автомобили и хора демонстрират смайващи акробатични маневри? Какво от това, че всичко е тежкокалибрена, високооборотна, но нискоинтелигентна рок-опера? Нима хората предпочитат да гледат рециклирани екшъни от началото на 80-те, а не нещо наистина креативно и неповторимо? Ако това е летвата, към която киното ще се стреми през следващото десетилетие, аз не желая да имам нищо общо с това бъдеще!

Вече усещам как фенбойчетата се опитват да ме открият по IP адрес, за да ме изкормят, така че смятам да привършвам. Негативното мнение ме прави малцинство, но ще си го отстоявам. Най-афектиран съм от факта, че „Пътят на яростта” имаше ресурсите да бъде нещо много повече от главозамайващ, но изпразнен от съдържание, екшън клип. Вместо това се опитва да е провокативен и арогантен, ала всъщност е убийствено клише, вкарано в типично холивудска рамка – тотален контрол от страна на студиото и злоупотреба със задължителното, но ненужно 3-D. Опитва се да възкреси „мачо“ образец от миналия век, но реално е тържество на модерния феминизъм. Опитва се да е небрежно драматичен, но борави с необуздана инфантилност и игрива уродливост, която никой не би приел насериозно. Това ме подсеща за онази приказка, че понякога трейлърите са по-интересни от самия филм. Вече знам, че е вярна.

5.0/10