„Жокера“: Диагнозата на едно общество

Н есъмнено най-голямата критика, която мога да отправя към „Жокера“ на Тод Филипс, е, че категорично не ме изненада с нищо. Най-дискутираният филм на планетата в момента има за протагонист най-непредсказуемия и многолик комиксов злодей в историята – и фактът, че вкарва в толкова познати релси на пръв поглед оригиналната и невиждана досега история за произхода му, е непростим грях.

Лентата е продуцирана от Мартин Скорсезе със скромен бюджет от 40 милиона долара и не съдържа нито един кадър с компютърно генерирани изображения. С други думи, „Жокера“ се рекламира като комиксов антиблокбъстър, некомерсиален филм с високи артистични амбиции. В този смисъл лентата в действителност не е традиционна комиксова адаптация.

Именно затова е и много жалко, че е толкова традиционна, клиширана драма. Тод Филипс взаимства всичко, което може, от „Шофьор на такси“ и „Кралят на комедията“, два доста по-дръзки и по-въздействащи филма на Мартин Скорсезе за социални маргинали от „Жокера“. Структура на сюжета, избор на саундтрак, визуална стилистика – всичко е очевидно изкопирано от тези две класики.

Встрани от неврологичното си разстройство, което го кара да се смее насилствено в неподходящи моменти, централният персонаж Артър Флек е елементарно съчетание от личностите на Травис Бикъл и Рупърт Пъпкин, главните герои в гореспоменатите два филма. Той е едновременно отвратен и отритнат от обществото, обсебен е от личности от телевизионния екран и от усмихнатата си съседка.

Всяка стъпка от психологическата му деградация е предсказуема, почти всеки завой на сюжета – също. Единственият оригинален, неочакван и същевременно логичен и интригуващ обрат е свързан с персонажа Томас Уейн, бащата на Брус Уейн, който в „Жокера“ е едва малко дете, но въпреки това действието леко тромаво посява семената за бъдеща конфронтация между него и главния герой.

Това, с което лентата провокира толкова много социални полемики, изписани статии и всевъзможни други реакции в чуждестранните медии и в Интернет, е начинът, по който кара аудиторията да съчувства на централния персонаж въпреки бруталните му действия. Мненията и аргументите са толкова много, че по всяка вероятност ще бъдат компилирани в книга и издадени някой ден след десетина години, например.

Единственото, което аз мога да направя в случая, е да изкажа собственото си мнение по въпроса. Смятам, че тревогите на хората са основателни – „Жокера“ наистина третира не достатъчно отговорно деликатните теми в идейното си ядро и манипулира зрителските емоции, така че да създаде съчувствие и разбиране към постъпки и поведение, които не са морално сиви, а категорично черни и зли, и не бива да се оправдават, най-малкото в масови филми със световна дистрибуция.

„Шофьор на такси“ и „Кралят на комедията“ са по-добри кинотворби от „Жокера“ не само защото са по-оригинални и провокативни. Разликата помежду им е ясният морален център и антигероите в центъра на действието в двете класики, които през цялото време остават на осезаема емоционална дистанция от зрителя.

Травис Бикъл и Рупърт Пъпкин са почти като действащи лица в документални филми – аудиторията си обяснява действията им, но не ги подкрепя; заинтригувана е от сложната им, дълбоко комплексна психика, но не се идентифицира с тях. Артър Флек е илюстриран от сценария на „Жокера“ без тези необходими нюанси и лесно може да се превърне в модел за подражание на редица социални маргинали в свят като нашия, все по-дигитализиран, материален и лишен от човешка топлота.

Това на свой ред повдига въпроса защо изобщо този филм съществува. Жокерът винаги е бил енигма, персонификация на хаоса и анархията, злодей с неясно минало, който дори умишлено е фалшифицирал предисторията си в редица комикси и дори в игралния филм „Черния рицар“, за да манипулира начина, по който е възприеман.

Самият факт, че през 2019 година най-после се създаде филм, в който персонажът е хуманизиран и отношението към него се очаква да е откровено съчувствено, е най-тежката диагноза за състоянието на съвременното ни общество. Съществуването на филм за Жокера без Батман, при това заснет в стила на „Шофьор на такси“, в действителност приравнява заболелият днешен социум с този в Съединените щати след отчайващата Виетнамска война.

От предсказуемото развитие на сюжета страдат и представянията на актьорите във филма. По всяка вероятност ще съм първият човек от обкръжението ви, който не е останал в потрес и възторг от ролята на Хоакин Финикс в „Жокера“, но няма и защо да ви лъжа. Актьорът безспорно е автентичен в амплоато на Артър Флек, но сценарият му пречи да изненадва и да блести с оригиналност.

Това не е най-добрата роля в блестящата филмография на актьора, нито Флек е най-страшният социопат, който сме виждали на големия екран, нито пък илюстрацията на Финикс е най-добрият Жокер в дългата и цветуща екранна история на персонажа. В „Черния рицар“ Хийт Леджър прави далеч по-паметна, шокираща и стряскаща интерпретация на легендарния злодей.

10 години, откакто един филм промени киното завинаги

Точно „Черния рицар“ е и филмът, който ще имате нужда да изгледате у дома, ако искате да си върнете вярата в човешкия дух, след като гледате на кино „Жокера“. Рязко контрастиращите социални илюстрации в двата филма са изключително красноречиви и са добър индикатор за това кой измежду тях ще остане за по-дълго и в по-добра светлина в историята на популярната култура.

„Жокера“ е филм, който комиксовият злодей би поръчал да направят с див кикот на уста, ако съществуваше в нашата реалност, за да накара обществеността да погледне на постъпките му със съчувствие. От всички нас зависи да бъдем Батман с очите си и в душите си, за да разтълкуваме лентата като социална диагноза и предупреждение, а не като нормализиране или дори прославяне на насилието в нашето ежедневие.

Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.

За още любопитно съдържание последвайте страницата ни в Instagram